История на Садово
Любопитни сте какво крие нашето село?
Искате да знаете повече за него?
Потопете се в
Село Садово

ИСТОРИЯ НА СЕЛО САДОВО
По предание се приема, че днешното село Садово, произхожда от старо селище в местността Новачка, както и че след разсипването на Новачка от турците част от населението – поставя основите на бъдещия град Котел.
Съществуват предания, че селото първоначално е било разположено западно от сегашното си местонахождение, между реката и хребета (Баира). Това се поддържа и в преданията на по-старите турци от селото и от факта, че на първия завой по шосето за Медвен са били старите турски гробища.
В книгата “Княжество България” част ІІ – Пътуване по България”, от професор Константин Иречек (1879г.) на стр. 733 пише:
“ Медвен е последното българско село край “Камчи Долу”. На север се простират огромни вековни дъбови и букови гори, та по цели дни може да се луташ из тях. На изток по подобни пусти краища се захващат села чисто турски, най-близко село Садово, а зад него село Кадър Факли.”
” Садово (80къщи), сега чисто турско, има не само българско име, ала и развалини от черкви наблизо; в селото се пазила, казват, стара грамота за основаването на селището. Между тези турци имало, казват, много потурняци от български произход.“
НЯКОИ СВЕДЕНИЯ ИЗ МИНАЛОТО НА СЕЛО САДОВО (обл. Бургас) И ОКОЛНОСТТА
Първото споменаване на Садово е в документ от XVIв. По-късно селото е отбелязано в регистри от 1637г.-1638г. и 1687г.-1688г.
През 1636г. – 1640г. се споменава селището Садово Еркес, което в документ от 1731г. е споменато успоредно със Садово.
Единственото, автентично писмено сведение, което поддържа становището, че Садово близо три века, преди освобождението от турско робство е съществувало, като отделно селище, е издаденият от турския султан Селим ІІ (1566 – 1574г.) “Хюдют” за селото.
Въпросният документ, написан на турски език и преведен в последствие на български с чудно красив курсив се е пазил и предавал най-грижливо векове наред, докато в средата на четиридесетте години на 20 век (1944 – 1946г.) изчезва безследно.
В читалищната библиотека на селото, функционирала до 1991 година, се е намирала книга – “Сборник на селищата в България” издание след 1944 година. Този сборник е придружен с кратки исторически бележки за всяко селище в България и там е записано, че село Садово е съществувало от преди 600 и повече години и че то е било махала от римското селище Новачка. По предание, населението на Новачка се е занимавало с казанджийство (бакърджийство), но имайки предвид от една страна равнинният и от друга страна полупланинският характер на местността, прорязана с двете речни долини и няколко малки долчини, е имало големи удобства за развитие на скотовъдство и земеделие (градинарство, лозарство и др. земеделски култури). Въпрос е, кога селището, на времето съставна част от гр. Новачка и носещо името Садина се е обособило като отделно селище и се е преместило на източните поли на хребета (“Баира”)? Това най-вероятно е съвпаднало с времето, когато е бил разрушен града Новачка. Селището Садина е било махала от голямото селище Новачка и след падането на България под турско владичество, тук се е заселило и турско население. Това ще да е било вероятно около средата на XV век или първата половина на същия век, съпроводено с масовото заселване на турско население около балканските проходи за охрана. Изселването на българското население е предизвикано от честите башибозушки нападения по онова време. След изселването на града Новачка, предизвикано от тези нападения, останалите вероятно не изселени българи от махалата “Садина” и такива от Новачка, за да се скрият от погледите на нападащите ги често делибашии, движещи се по пътя идващ от местността Ачбаир, носещ името “Черкезки път” и минаващ по средата на Новачка, са принудили и турското население да се изсели заедно с тях и да се заселят от другата страна на хребета “Баира”. По предание на стари турци от село Садово, това преместване е станало вероятно около 300 (триста) години преди освобождението на България или около 1570-1580 година.
ВАЖНИ ДАТИ ОТ ИСТОРИЯТА
Село Садово е освободено от турско робство на 21 януари 1878 година. Част от турското население се изселва и оставя къщите и нивите си. На тяхно място се заселват българи от село Медвен, село със стари традиции, самобитна култура и училище от 40-те години на 19 век.
Големия приток на заселници и достатъчния брой малки деца и младежи дават основание на селското ръководство да вземе решение за откриване на училище. Това става през месец септември 1896 година. За училище първоначално се взима под наем стара турска къща, застроена в сегашния двор на Димо Иванов Генов.
В 1902 година, училищното настоятелство закупува дворното място с къщата на турчина Кесим, където още същата година без план построяват нова училищна сграда от една класна стая и към нея в последствие пристрояват параклис.
В административно отношение до 1910 година Садово е прикрепено към Общинския съвет в село Кадърфакли (сега Везенково), а след тази година се обособява в отделна община заедно със село Шехово (сега Дъбовица) и седалище село Садово. Поради нарастване на населението и от друга страна при наличието на отличните стопански условия в района (земя и гори), към 1935 година, същото се очертава като едно от най-големите села с 1200 жители, край река Луда Камчия и по тази причина при новото административно деление, Садово се определя като Централен общински съвет на няколко съседни села, със здравна служба и родилен дом.
Кооперативно дело
През 1924 година в село Садово се основава, една от първите в района, земеделска кооперация с име “Новачка”, която след 2-3 години се превръща в Кредитно -потребителска, като развива широка търговска дейност – магазин, производство на лимонада, дърводобив, овцеферма и др.
Водоснабдяване на селото
През 1933 година започнаха подготвителните строителни работи във връзка с водоснабдяването на селото по гравитационен начин, чрез каптиране на изворни води от планината на около 3 километра източно от селото.Водопроводни тръби “Манисман” се набавиха през 1935 година, а преди това бяха започнали изкопните работи по водопровода и водопроводната мрежа в самото село.
През есента на 1937 година бяха завършени изкопните работи, положени тръбите и пусната първата чешма от новия водопровод. Този акт се ознаменува с подходящо тържество около чешмата с поднасяне на подаръци на строителите и ръководителите.
През 1956 година към съществуващата водопроводна мрежа в селото, беше включена още една каптирана изворна вода, отстояща на около 500 метра северно от селото, а през 1988 година и трети каптаж, отстоящ на 8 километра северно от селото в местността “Къзълджик дере”, под връх Елликая.
Държавно горско стопанство
През 1934 година в селото се открива горска служба, възглавявана от един лесничей, имаща за задача само охраната на гората и горските масиви в района. Експлоатацията на последната се е възлагало на тогавашните кооперативни управления и частни предприемачи. В последствие същата служба се разраства в “Държавно горско стопанство” с отдели Стопанисване и Експлоатация.
Читалище
Читалището от 1937 година до 1945 година носи името “Цар Борис ІІІ”, а след това се преименува на “Просвета-1937г”. От 1950 година това читалище членува в околийския, окръжния и върховния читалищни съюзи.
На 31.VІІІ.1969 г. се извършва тържествено откриване на читалищния дом.
През 1948 година селото е електрифицирано, с нает временно от друго място трафопост, който в последствие е подменен със собствен, през 1949 година.
През 1949 година в селото се основава Трудово-кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС), в което населението се включва с известни на историята превратности и трудности. Паралелно с това започна масово изселване за Турция на турското население от селото, организирано от тогавашната власт.
През 1957 година ТКЗС – то в Садово се уедрява с това на село Медвен с обща управа в Садово, но това уедряване продължава само две стопански години, до 1959 година.


СВЕДЕНИЯ ИЗ МИНАЛОТО НА СЕЛИЩЕТО НОВАЧКА ОТ ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ, АРХЕОЛОЗИ И ДРУГИ УЧЕНИ
При наличието на останки от градежи в землището на Садово, може и трябва да се приеме, че то е съществувало далеч в древността – по времето на траките, римляните, а по-късно и през първата българска държава, като махала от град Новачка. За това свидетелстват множеството тракийски могили, намерените монети от времето на Клавдий Готски -268-270 година и сребърни грошове с образа на Иван Александър със сина си Михаил – 1331-1371 година. В подкрепа на горното ще цитираме и извадки от писмените трудове, пътеписи и бележки на учени, пътували или правили проучвания в този район на България. В книгата “Из миналото на Котел” от професор М.Арнаудов са поместени сведения за с. Садово и град Новачка взаимствани от архива на Г.С.Раковски и други писатели и от предания. В архивните бележки на Г.С.Раковски – 1857 година е казано: “Потока който извира от планината “Сухин дял” при село Градец се слива с друга река и образува “Малка Камчия”, от страни на същата река се намира село, понастоящем населено с чисто турско население, наричащо се Садово, името на което ясно показва, че в миналото е било българско село.” “Близо в околната равнина се намирали стари развалини на старобългарския град и до сега наричан Новачка. В град Котел по предание се говори, че същият град Новачка е бил разрушен от турците и жителите му избягвайки от немилостивия турски ятаган са се заселили в Котел, който в това време е бил ограден с непроходими гори.” За разрушението на град Новачка, според Г.С.Раковски, съществувало следното предание: “ След падането на България под турско иго, близо до града Новачка, в гората разбили и ограбили турската царска хазна, пренасяна за Влахия. По тази причина турците разорили и разселили целия град Същият казва, че по предание се говорело, че град Новачка е бил много голям и богат град с двеста ковачески здания в него (архив на Г.С.Раковски, стр.540 и 541)…., но поради ограбеното “царско съкровище”, града бил унищожен и тогава Новаченци се преселили в град Котел. В книгата “Княжество България” част II – Пътуване по България”, от професор Константин Иречек (1879 г.) на стр. 733 пише: “ Медвен е последното българско село край “Камчи Долу”. На север се простират огромни вековни дъбови и букови гори, та по цели дни може да се луташ из тях. На изток по подобни пусти краища се захващат села чисто турски, най-близко село Садово, а зад него село Кадър Факли. По-нататък същият пише: “ В околностите се намират някои стари паметници. Около половин час път от Медвен на изток, лежи плоска височина наречена “Новачка”, от двете страни пазена от доловете на два потока, със стара могила и с подивели градини със стари вишни. Там някога се намирал казват град с 30, според други с 80 казанджийски и бакърджийски дюкяни, който пропаднал тепърва в турско време, а жителите му се изселили в Котел, Медвен, Градец и т.н. Тук се изкопават металически стрели, а в Котел в черквата се пазели “Серафими”, тук намерени. Виждат се и следи от зидове и местата на стара църква. На юг от село Медвен се намира пустата крепост Бутово и в гората на североизток още две, казват стари градища. Около един час път на север от село Садово се намира в планината крепостта “Кара су Калеси”. В книгата “ Юбилеен сборник Плиска-Преслав” от юриста Васил Аврамов – част I, година 1929, същият за Новачка пише: “ Че тукашното селище Новачка датира още от старите тракийски времена, се установява от неговия древен Некропол, състоящ се от три могили”. В книгата “Някои бележки върху археологични и исторически изследвания в Тракия – 1885 г., братята Владимир и Карел Шкорпил пишат: “ На пътя от село Садово до село Медвен се преминава през една разкошна балканска долина, в която в българските времена е съществувало по предание, българско заселище Новачка. Останки от стари гробища с каменни кръстове видехме там на едно място в лявата страна на пътя. По предание се е прибрало населението на Новачка след дохождането на турците – в Котел и Медвен. Населението на Новачка види се, се е крило в опасните времена в близкото укрепление (вероятно става дума за Медвенското кале). Между Новачка и Градец има следи от старо селище, наречено Бутово…” Във вестник “Български орел”, бр.I от 20.IV.1846 г. издаван в гр. Лайпциг от Иван Богоров, в статията “Описание на с.Котел” е казано: “Село Котел или Казан се нахожда в сред старопланинските изданки на раздалеч от Сливен осем часа”… Това село изпърво е било твърде малко и сетне като се развивало село Новачка, близо до него, от един зъл кадия, хората се преселили и уголемили Котел около 1545 година”. В книгата “Спомени за изгорелия Котел” от Момчо Драганов, същият между другото по въпроса за Новачка казва следното: “ Според доказването на историци, цар Константин Велики, когато имало война с татарина, той се е упътил от Тракия преминал в Мизия и потеглил право за Дунава дето направил мост срещу Браила. В тази война Константин излезъл победител. Цар Константин като преминал от Тракия, вървял с войската си по главния път и се спрял на едно село, което се наричало Новачка. По-нататък той не искал да продължи пътя си направо по главния път , а намерил за по-добре да мине с войската си направо през прохода който днес се нарича “Котленски бувас” ( Демир Капия)”… На страница 6, същият казва: “ Преди да се засели Котел имало село което се наричало Новачка. Това село се намира на три часа далеч от сегашния Котел. То се намира на юг от Котел в Балкана между селата Градец, Медвен и Садово. Ето що говорят старите за село Новачка или по-добре да го наречем старият Котел. Във времето когато България се разпространила по балканските места, българите си избирали такива места за живеене, които са добри и в които има добри пасбища. Понеже мястото където се намирал старият град било такова, то някой българи го избрали и почнали да се заселват, като си правели една след една колиби. Така малко, по малко станало едно селище което нарекли Новачка. Дълго време си живели селяните в това селище. Занимавали се най-много със скотовъдство, понеже имало добри пасбища. Наскоро се направил главния път който минавал през това селце, но като започнали войните между Гърция и България, които особено често ставали, както казах по-горе и след прокопаване на прохода Демир Капия, Гръцките войски като минавали през главния път, то жителите на това село често пъти били опустошавани от гръцките войски. Един ден те решили да преместят селото си, но да го преместят на такова място, което да бъде отстранено от пътя и което да има добри пасища, понеже както вече знаем, тяхното занятие е било скотовъдството”. Същият автор продължава: “ Причините за изнамирването на новия град Котел са следните: Веднъж от село Новачка се загубили коне, господарите на които тръгнали да ги търсят. Дълго време търсили конете около селото, но не могли да ги намерят. Тръгнали тогава по горите и балканите да ги търсят. Най-после, след дълго лутане намерили ги че пасат трева по една местност, която сега се нарича “Изворова поляна” при сегашния Котел. На тази поляна има канари от които извира бистра, студена и много хубава вода. Има също много високи и голи баири, по полите на които има много хубави пасбища и се наричали “Сухи дял”. Всичко това като видели Новаченци, зачудили се на хубавата и богата местност и решили да се преселят на това място (мястото пък гдето се намира сегашният Котел, било тогава покрито с гъсти дървета). Зарадвали се селяните, тръгнали след конете си които повели своите господари по пътя из който те дошли. Този път бил същия който минавал през прохода “Демир Капия”, който Цар Константин накарал да прокопаят. Вечерта като се завърнали в селото си те разказали всичко що видели на селяните. За хубавата вода, която извирала от трите дупки и вряла като в котел, за хубавата поляна, за баирите, за добрите пасбища и най-после прибавили, че това място е такова каквото отдавна търсели и че то най-после било доста отдалечено от главния път. На сутринта селяните изпратили старейшините да прегледат мястото и ако го одобрят да се изселят. Старейшините одобрили мястото и изворовата поляна избрали за място на къщите, зад които пък къщи ще се направят кацарниците. Малко отгоре ще бъдат овчарите със стадата, гдето също ще има къщи за фамилиите им, а по полите на “Сухи дял” ще пасат техните овце и коне. След тези си разпореждания, старейшините се завърнали в селото си гдето казали на селяните да стават и да се изнасят, понеже по-хубаво от това място никъде не могли да намерят. Селяните в скоро време се изселили на изворова поляна при хубавата вода, която извирала от три дупки и вряла като в котел, поради което и нарекли селото Котел. На мястото на селото Новачка имало дървета като круши, орехи и др., а мястото гдето в свят ден се събирали на молитва, днес се нарича “Черковище”, а самата местност днес е преобърната на ниви които се орат и гледат от околните села. След заселването на новаченци на изворова поляна, дошли още заселници и от друго едно село Раково”.

СТАРИ ПЪТИЩА ИЗ ОКОЛНОСТТА НА НОВАЧКА (САДОВО)
Независимо от казаното до сега, градът Новачка и селището Садово заемат важно място в средния клон на Източна Стара планина, осигуряващо удобни проходими посоки от Южна за Северна България. В книгата “Юбилеен сборник Плиска-Преслав” юриста Васил Аврамов на стр.106 казва: “Тези които са пътували от Североизточна България в Югозападна посока към Сливен, Стара Загора, Пловдив и по-нататък а също и към Ямбол и Одрин, са тръгвали от върха на Върбишкия проход при местността “Дрян” в дясно и през местността “Еврейски гроб”, после “Равния букак”- “Царевец”- “Ляска” и “Берила” са слизали в стария град Новачка, развалините на който се намират близо до село Медвен, далеч от Кадърфакли на 12 километра. Този път се е охранявал от крепостта “Кара су Калеси” в Медвенския балкан (б.а. тази крепост е в Садовския балкан) и още едно укрепление над развалините на Новачка (б.а. вероятно става дума за Медвенското кале). Пътят се нарича “Поща йолу”- от пренасяне на пощата по него. ….. От Новачка пътят продължава в две посоки : -на запад през селата Медвен-Катунище-Градец за Ичера и от тук през Гоценския проход, минава край Сотиря и стига в Сливен. -на юг през Медвенската река – към Каябашкото и Мокренското възвишения, дето пътят се охранява от голямата Каябашка крепост и слиза през Мокренския проход в село Мокрен.” Същият път има още едно разклонение водещо в посока на Новачка и село Садово. Същото разклонение се отделя от местността “Царевец” и продължава на изток – “Трите могили” – “Тюрк баир” и по десния бряг на река “Сулудере” води за Новачка. На същия път в полите на масива “Драма” край брега на реката , в турско време е имало наблюдателен пост (беклеме) за този път, за което и до сега личат следите от основите му. В списание “Българска историческа библиотека”, т.II, кн.2, стр.82-101, 1929 година, Карел Шкорпил пише следното за главните пътища през балкана водещи от Преслав за Южна България: За Медвенския проход Шкорпил пише, че прав път от Върбишкото градище за град Сливен е водел край крепостта “Кале ери” и “Сакар таш кале” под гребена “Сухо бърдо”(Сакар) по долината на река Герила (Гига) към Медвенския проход (Чауш бунар). Проходът минава балканската византийска преграда, находяща се върху седловината между върховете “Карамутлу баир” и “Въшковия кайряк” –край Медвенското кале и слиза към старите селища Новачка и Бутово до Шехово (б.а.сега Дъбовица), а от там към градището до село Градец, гдето се събира пътя през Котленския проход. За Садовския проход пак Шкорпил пише, че този път е известен под името “Гяур йолу”, върви от Върбишкото градище по течението на река Гурелка, изкачва се върху балканския гребен през местността “Сеймен конак” и достига до балканската византийска преграда “Геремето” между върховете “Дудукчу” и “Малък въшков кайряк”. От тук минава край крепостта “Кара су Калеси”. В “Кара су Калеси” е било вероятно “Петрунос” – “Петроград”, който се споменува от византийския писател Мануел Фил (б.а. Мануел Фил е бил гръцки поет, който е написал поема 1305 г., в която прославя гръцкия военачалник Михаил Глава, водещ борба против българския цар Ивайло, изброявайки крепостите които е завладял). Пътят продължава към юг и по река “Канара дере” слиза към крепостта “Садовско кале”, пътят продължава на юг и се слива с пътя Върбишкото градище – Ямбол през Марашкия проход. Васил Маринов, автор на книгата “Герлово”, съпоставяйки мненията на археолози и наши историци, отъждествява името “Цика” или “Чика” с Върбишкото градище – известно още под името “Герил град”, столица на славянското племе Севери. Най-късия път от Преслав – Герил град за Ямбол и на юг е Върбишкия проход (наричан в древността Берегава) с разклоненията му през билото на Върбишката, Садовската и Медвенската планини. Тъкмо тук в голямата и дълбока теснина по долината на река Гурелка, десен приток на река Герила, византийската войска е претърпяла страшната катастрофа в битката между хан Крум и император Никифор, през 811 година и сигурно в тези дебри на балкана, в своята шатра, великия български хан е празнувал победата и е пил в нейна чест от позлатена чаша, направена от черепа на византийеца Никифор. (б.а. Твърде възможно е тази историческа за България битка да се е състояла в Садовския проход по поречието на река Къзълджик дере. Основанията за това са, че както се знае от историческите данни император Никифор безпрепятствано е преминал Стара планина и е опожарил тогавашната българска столица Плиска-Преслав. След като не е срещнал по пътя си никаква балгарска съпротива и след продължителен гуляй в опожарената столица императора се връща обратно за Константинопол през Върбишкия проход. По-вероятно е византийската колона да се е отклонила по едно от десните отклонения на прохода, а именно по поречието на река Герила и минавайки през крепостта Кара Су Калеси да са навлезли в клисурата на река Къзълджик дере и Садовския проход. Възможно е колоната да е минала и по отклонението непосредствено преди началото на Върбишкия проход по поречието на Къзълджик дере и в Садовския проход да са блокирани от българската войска и унищожени. Предположенията за тези твърдения са свързани с тактическите характеристики на местностите, а именно: – Пътят минавщ през Върбишкия проход е с доста голяма надморска височина- 898 метра и е труден за преодоляване от тежко въоръжените византийски войски, а пътя по долината на река Къзълджик дере следва коритото на реката и липстват стръмни изкачвания. – Преминавайки Стара планина от юг на север през Върбишкия проход император Никифор е следвал стратегическите пътища, но в обратната посока вероятно в резултат на изтощението и понижения дух на войниците е предпочел отклоненията на прохода, които са били по-лесно преодолими. Освен това всички стари сведения и археологически находки сочат че основния транспортен път през първото и второто българско царство е минавал през Садовския проход, за което говорят и днес останките на редица крепости по протежението на прохода. – Клисурата на Садовския проход е твърде подходяща за засада със стръмни почти отвесни склонове на планините и напълно наподобява описанията на историците за теснината в която се е състояла битката. По наше скромно мнение е необходимо наистина да се направи задълбочен исторически и фактологичен анализ на съществуващите данни за мястото на битката и да се отбележи със изграждането на паметник в прослава на хан Крум)

Източници:
“Изгубеният град. Историята на едно изчезващо село”, автори: Джендо Тодоров, Рандю Стоянов, Иван Рандев, Иван Чалъков.
Манасиева хроника, стр.314. Библиотека на Ватикана
Историята на село Садово